Случката на полигона Уайт Сандс

"Вечерта на 4 юли 1950 година (някаде се пише че е 1960) се разхождах около стария изпитателен стенд за ракети "Фау-2", който се намира на около два и половина киометра от центъра на опитния полигон."

Така започва историята на Даниел У. Фрай. Същата година фирмата Еърджет дженеръл корпорейшън му възлага монтажа на прибори в командните системи на оръжия на огромния ракетен полигон Уайт Сандс край Лас Крусес в щата Мексико.

"Поглеждах към небето без определена цел, когато изведнъж забелязах, че все повече звезди като че ли угасват - сякаш ги покриваше някакъв голям предмет. Най-сетне разпознах един овален обект, който се приближаваше с бръснещ полет и меко се приземи на около 20 метра от мен. Освен шумоленето на храстите не се чуваше никакъв друг шум. Височината на сфероида определих на не повече от 8 метра, а диаметъра на най-широката му част - на 9 метра. Огледах космическия кораб от всички страни без да открия никакви отвори или фуги. Доближих се внимателно и опипах полираната до блясък и просветваща метална повърхност, върху която играеха виолетови отблясъци - беше незначително по-топла от въздуха. След това ударих с длан върху метала и усетих слаб, но ясен гъдел във връхчетата на пръстите и в китката.

В този момент, сякаш идващ от нищото, прозвуча отчетлив глас: "По-добре не докосвайте обшивката драги - все още е топла."

Отскочих назад, препънах се и се проснах върху пясъка. Изненада ме безупречният английски на говорещия и помислих, че е американец. Тогава обаче гласът каза:

"Не, не съм американец като вас, но сегашната ми задача изисква от мен да се държа като американец. А фактът, че ме взехте за свой сънародник, говори колко резултатни са били моите усилия през последните две години да науча езика ви. Лично аз не съм стъпвал досега на вашата планета. Докато се адаптирам към земната атмосфера и гравитация и придобия имунитет към земните причинители на болести ще изминат още четири години. Сегашната ми експедиция има за цел главно да разберем дали човек е способен да пригоди мисълта си към концепции, които са отдалечени на светлинни години от конвенцоналния му начин на мислене. Още нашите предци, в течение на столетия, с предприемали експедиции до Земята. За съжаление без особен успех. Сега се надяваме да намерим по-благоприятна почва и по-разбрани човеци, защото искаме да помогнем на земните обитатели в тяхното развитие."

Освен това странният глас каза още: "Мога да си представя, че сигурно е уморително за вас да следите моята лекция на тема наука и социология, застанал прав сред пясъка. Не искате ли да се качите на борда и да предприемете с мен кратко пътешествие? Тази космическа капсула наистина представлява само транспортен апарат с дистанционно управление, въпреки че в нея има няколко места за сядане и малка пътническа кабина. Лично аз се намирам в командната централа на кораба-майка, както ги наричате на Земята, на около 1450 километра от земното кълбо."

Малко след това част от долната страна на обшивката се отдръпна навътре и се плъзна встрани. През тази врата аз попаднха в кабина, дълга около 3 метра и широка 2. В нея имаше анатомически оформени, но сравнително малки кресла. Гласът отново попита: "Какво ще кажете да полетим до Ню Йорк и обратно - за около тридесет минути?" Бях наистина изненадан, но се съгласих. Инстинктивно притиснах краката си към пода и се хванах здраво за седалката. Секунди по-късно Земята с огромна скорост се изплъзна изпод сфероида. Казвам "изплъзна се", защото не усетих никакво ускорение, а корабът се носеше непотрепващ като скала. Малко по-късно в левия долен ъгъл на вратата, превърнала се сега в прозрачен екран, се появиха светлините на Лас Крусес и тогава разбрах, че за тези две-три секунди съм се издигнал на 300 - 400 метра.

На моя въпрос защо по време на изкачването не съм усетил никакво ускорение, чух следния отговор:

"Силата, която придава ускорение на този кораб, по същество е идентична с гравитационното поле. Тя въздейства не само върху всеки отделен атом на космическия кораб, но със същата сила си отразява и върху всеки намиращ се на него атом-маса, т. е. върху пътниците. Единствената граница на нашето ускорение ни поставя наличната максималната движеща сила. Тъй като обаче тази енергия е правопропорционална на масата, а земното притегляне продължава да действа върху двете, първоначалната сила, съществуваща между седалката и тялото, остава константа."

Когато започнахме постепенно да се спускаме над Ню Йорк от около 32.000 метра, светлините на града заблестяха много по-ярко и вече можех да различавам отделни светещи точки. Имах чувството, че пред мен са изсипали милиони сивкавобели диаманти, пръскащи искри върху черен кадифен килим. За съжаление престоят ни над града бе много кратък и скоро отново поехме обратно, този път обаче със скорост, малко по-голяма, отколкото на идване. Когато отново се намерих там, откъдето тръгнахме, напуснах кораба като лунатик и изминах няколко крачки по пясъка, преди да се обърна, за да се огледам. Вратата се беше затворила, а около средата на кораба просветна оранжева лента. След това летателният апарат се стрелна нагоре като катапултиран, мощният въздушен поток ме отхвърли и за малко не загубих равносесие. Все пак успях да проследя кораба, докато багрите върху светлинната лента преминаха от оранжево към виолетово. Корабът се издигна на няколко хиляди метра, а когато светлината премина съвсем във виолетово, той се изгуби от погледа ми."